Станко Попов е един от пионерите на йога у нас и пряко доказателство за нейната сила. Тази година той навършва 80 години, но трудно ще му дадете повече от 60. Ето какво разказва за себе си и за йога самият той.

Кратки биографични данни, свързани с моя път в Йога

Станко Попов: Роден съм на 19.06.1937г. – гр. София. Завърших в СУ „Климент Охридски“ – специалност Българска филология.

1. За началото и първите ентусиасти в йога.

То съвпадна по време с посещението на индийския йога Жое Клемендоре в нашата страна (1963г.). Тогава се откроиха малцината йога – практиканти, станали по-късно водещо ядро на йога-движението в България. Сред тях са: Петър Алексиев, Веселин Лучански, Венцислав Евтимов, Станко Попов, д-р Станчо Станев,  а на по-късен етап- с гостуването у нас на Махариши Свами Дев Мурти (1969 г.), този списък се допълни с нови имена: Христо Гешанов, д-р Станчо Лазаров, Наско Атанасов (преводач и ученик на Свами Дев Мурти), Стефан Стефанов, Ани Павлова, Стефка Стефанова и др. Специално трябва да се подчертае приноса на проф. Драгомир Матеев, кфн Кънчо Кънев и д-р Георги Лозанов, ръководител на Института по сугестология, за утвърждаването и общественото признание на йога с нейното представяне от научна гледна точка и като актуална жизнена потребност. Тук искам да напомня (във връзка с въпрос повдигнат в интернет), че съвсем съзнателно се въздържам да правя хронологичен списък и теоретичен коментар за посещението на някои индийски йога – учители в нашата страна, тъй като това би било отклонение и не е целта на тази кратка биографична справка – да поставя акцент върху моята дейност в йога през различните периоди от нейното развитие. Наистина, идваха такива учители след Жое Клемендоре, а по късно и след Махариши Свами Дев Мурти като Сорен Гоял (от Института за психически и духовни изследвания – Ню Делхи), Индра Деви, Свами Вишну Девананда (с лично свое присъствие, а не чрез „група пратеници“, както неправилно мислят някои), семейство Даял, представители на Общество на Кришна съзнание и др. Всички те, не ще и съмнение, са допринесли в една или друга степен за популяризиране и масовизиране на йога движението у нас. Да, това е така, спор няма – те идваха и си отиваха, оставяха някакви следи със своето учение и толкоз. Но мисля, че по-важното е не толкова кои йога учители са идвали у нас, съпроводени със съответното ритуално посрещане и изпращане, а какво ние сме направили след това чрез нашата дейност за реализиране на тяхното учение, дали същата е била достатъчно ефективна и оценена, в интерес на истината, правилно и по достойнство. С пристигането на Жое Клемендоре, Петър Алексиев и Веселин Лучански вече бяха сформирали специализирани групи по системата на „Хата йога“, а по-късно организира такава Венцислав Евтимов към Техникум по електротехника „С. М. Киров“. Изключително въздействие за масовизирането на йога оказа излязлата книга от Асен Миланов и Иванка Борисова „Упражнения на йогите”(1963г.), която впоследствие претърпя няколко издания. Чрез Петър Алексиев, с който поддържахме редовни контакти и приятелски отношения, имах възможност да установя връзка с някои от все още останали живи практикуващи йога от 30-те години, свързани с „Общество за божествен живот“ по линия на Свами Шивананда и ръководени от Виктор Сеплевенко. Един от неговите членове е бил Михаил Ангелов (ученик на Борис Сахаров). При срещата ми с него останах възхитен от неугасващия плам и отдаденост на йога въпреки напредналата възраст. От него, според думите му, Петър Алексиев е получил първите си уроци и наставления по йога. Сравнително по-късно (през 1984 г.) установих контакт и с Евгени Космовски (секретар на „Общество за божествен живот“ ). Той се оказа една изключително обаятелна, светла и лъчезарна личност – типичен Карма и Бхакти йога. Връзката се осъществи чрез Владимир Въжаров, един от последователите на йога след 70-те години. Същият имаше големи заслуги за отпечатването и разпространението на така наречената „нелегална“ йога литература по онова време (особено след 1974 г.), когато достъпът до подобна информация беше невероятно труден.